Пътеписи от времето на завладяването на Америка (Кабеса де Бака)

Има текстове, написани преди повече от 5 века, които намират читатели и тогава и днес. Как се разказва за завладяването на Америка, как се пише за изтребването на индианците и затова как те, самите индианци, помагат и спасяват представители на чуждата култура, дошла с войнствени намерения? Кога се осъществява реалната среща между европейци и коренното американско население - когато се убива или когато се научава езика на другите за да се разбират различни, непознати дотогава култури? Един пътепис може да разказва много, но зависи дали е написан от смел пътешественик, който да не е роб на предрасъдъци, страсти и стремеж за слава. Аз ще Ви разкажа за Алвар Нуньес Кабеса де Бака (Кравешка глава) - първият европеец пресякъл земите от Флорида до Тихия океан заедно с трима другари и станал лечител на местните индиански племена през 16 век.

ДРУГАТА ДЕМОКРАЦИЯ СЕ ГРАДИ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА - ДЕМОКРАЦИЯ ОТДОЛУ.  ДЕМОКРАЦИЯ, В КОЯТО ПОНЯКОГА НЯМА НУЖДА ОТ ГЛАСУВАНЕ, ЗАЩОТО СЕ ТЪРСИ КОНСЕНС ПРИ ВЗИМАНЕ НА РЕШЕНИЯ ВИНАГИ СЛЕД РАЗИСКВАНИЯ, В КОИТО УЧАСТВАТ ВСИЧКИ ЗАИНТЕРЕСОВАНИ УЧАСТНИЦИ.

История и литература в  две  хроники  от Америка

АНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА Текстовете от времето на Конкистата и колониалния период на Америка са един много богат, доста обемист и изключително разнороден корпус от писма, дневници, пътеписи, разкази, истории и хроники, разпръснати по библиотеки и архиви както в Европа, така и в самата Америка. Много скоро завидна част от тях ще се окажат достъпни в Интернет, всъщност този процес вече е започнал. Въпреки че днес тези текстове се радват на широко разпространение и множество преводи, никак не е лесно да бъдат обхванати с един поглед, за да бъдат опознати. Но със сигурност може да се каже, че едни от най-интересния вид текстове сред тях са познатите под името хроники. Целта на авторите на тези истории почти винаги е да говорят за най-главното събитие за онова време, а именно откриването и Конкистата на Новия свят. Някой път това се прави в обемисти книги, пълни с подробни описания на растения, хора, животни, събития..., всичко това представящо  срещата с непознатия т. нар. Нов свят. Друг път се оказва, че хрониките така се доближават до литературните текстове, че читателят не знае какво всъщност чете, но определено написаното увлича и разказаната история, няма значение къде се е случила и колко прилича или не на романа, стимулира да бъде прочетена докрай. Хрониките от времето на Конкистата на Америка и колониалния период са някак си прекалено далечни и непознати за нас, защото представят една чужда действителност, която няма нищо общо с тази тук, в България и на Балканите. Въпреки това в следващите редове ще се опитам да доближа българския читател до тези текстове и така да го накарам да помисли дали историографските и литературни търсения на техните автори имат нещо общо с тези, които познаваме от текстове, идентифициращи нашата култура. Въпросът кога един текст от история преминава в литературата е една голяма тема, която надминава границите на една литературна традиция и една култура, затова е добре да бъде погледната и обсъдена също от други, нетрадиционни места за мислене. Такова нетрадиционно място са текстовете от времето на Конкистата и Колонията в Америка. Надявам се предложеното от мене да бъде полезно за всички, които не познават добре този писмен материал, но имат желание да знаят за него и да разберат по какъв начин той се превръща в репрезентативен за културата на испаноговорещата част на американския континент. За да подпомогна процеса на опознаване на тези неизвестни  текстове, ще представя три различни типологии, които говорят за характеристиките на този огромен писмен корпус. След това ще се насоча към две от най-известните хроники от XVII в. I. От хронологична гледна точка се проследяват три големи периода на създаване на текстове от времето на Конкистата и Колонията. Обособявайки тези периоди, редно е да се каже, че Конкистата преминава към т. нар. Колония, без да се очертава някаква ясна граница между едната и другата. Трите периода, за които става въпрос, са следните: 1. Текстове от преди пътуването на Колумб (преди 1492). 2. Текстове от пътуването на Колумб до средата на XVI в. и 3. Текстове от средата на XVI в. до края на колониалното време, края на  XVIII в. В известен смисъл първият период изглежда проблематичен, тъй като не става все още въпрос за откриването на Америка. Но този период се отнася най-вече до писмен материал, идващ от португалските мореплаватели, и връзката с текстовете от  времето след Колумб е много видима. Вторият период маркира началото на самата Конкиста, разбирана като Конкиста на т. нар. Западни Индии и позната също като „откриване и завладяване на Новия свят”. (През XVI в. названието ‘Америка’ почти не е използвано, налага се преди всичко през XIX в.). Третият период започва след Трентския събор, състоял се в средата на XVI век, когато политиката на колонизацията на новите територии е регулирана както от испанската бюрократична машина, така и от католическата църква. Последната узаконява институции за строг контрол, като например Инквизицията, и много автори от третия период преднамерено се самоцензурират или се насочват към сложни дискурсивни стратегии, за да не попаднат текстовете им в черния списък на инквизиторите. II. Втората класификация е свързана с въпроса кой пише и кой говори чрез тези текстове. Много текстове са написани от европейци, друга част – от местното автохтонно население, но не на последно място се появяват и такива, чиито автори идват от новото смесено население, зародило се като резултат на процеси предизвикани от Конкистата и Колонизацията. От това следва, че лесно може да се проследи противопоставянето на две различни и много често тотално антагонистични гледни точки спрямо главното събитие – Конкистата. Но това не означава, че непременно позицията на този, който пише, съвпада с групата, от която произхожда. Сред новото колониално общество постепенно се заражда една нова различна идентичност, която не е нито испанска, нито индианска в своята цялост, но която се проявява в начина, по който се пишат текстовете, и в дискурса, който се използва. III. Третата класификация е най-разпространената и познатата. Базира се на жанровото типологично различие на текстовете, формиращи този огромен корпус, който постепенно се обогатява от нови открития чак и до днес. В най-общи линии се очертават три групи текстове, различни по жанр и дискурс: епистоларни (писма, дневници, пътни бележки и други); “relaciones“, разкази и пътеписи, и последно, истории и хроники. Това, което се знае за Кристофор Колумб и Ернан Кортес (завоевателя на Мексико), е дошло до нас най-вече от техните собствени думи, а именно поредица писма, изпратени до най-висшата инстанция – Негово Величество (“Su Majestad“). Затова никак не е случайно, че първата група се обособява около писма и други епистоларни текстове. Разбира се, задачата както на Колумб, така и на Кортес не е била да пишат (“escribir“), а да отрият (“descubrir“) и да завладеят (“conquistar“). Но тези три функции се обединяват в едно и дават началото на една практика, наложила се като модел за периода на военната кампания и след това реформирана успешно е продължена в колониалния период. С една дума, става въпрос за това, как да се информира за да може да се поддържа контрол над новите територии, намиращи се така далеч от двора на монарха в Мадрид. Втората жанрова група е малко по-трудна за дефиниране. Тя включва т. нар. “relaciones“ – текстове, които имат много общо със споменатата вече практика за стандартно информиране на императора за всичко, което се случва. Но този път не става дума за писма, а за по-обширни повествования, представящи някакъв специфичен въпрос, тема или събитие. На практика между тези повествования и разказите и пътеписите понякога няма съществена разлика. От друга страна, много разкази, посветени на времето на Конкистата, притежават обща характеристика: разказват за действително случили се неща. Най-често срещаните теми са за пирати, корабокрушения, нещастия и пленничество. Последната група текстове са обединени под названието ‘истории и хроники’. Понятието ‘история’ стига до XVI в., без да се набляга на идеята за време, затова когато се говори за история през онези години, се има предвид най-вече представянето на съвременни събития, случили се сега и не някога. Хрониката, от своя страна, е регистър, опис на събития, организирани във времева последователност и не става въпрос за специфичен разказ за случилото се. Но когато тези два вида представители на историческия дискурс се срещат и съжителствуват заедно, това, което се става е, че историята в един момент започва да включва времевия критерий, а хрониката се насочва към разказа. Затова по време на Конкистата на Америка почти винаги тези две понятия са използват като взаимозаменяеми и разлика между хроникьор и историк всъщност не може да се забележи. Друго специфично за тази група е, че някои хроники и истории са оказват на границата между това, което днес се разбира като повествователен разказ, и онова, което се смята за литература (fiction). Затова някои изследователи говорят за “литературни хроники“. Друг път историческият дискурс е силно повлиян от други дискурси, например характерни за религиозната литература и схоластика, наследени от Средновековието. В следващите редове ще представя две от най-известните хроники, създадени по време на  третия период на Конкистата и Колонията. Тези текстове са смятани най-вече за колониални, тъй като отразяват живота в новите територии, превърнати във васални кралства или вицекралства, управлявани от испанката корона. Нужно е да се има предвид контекстът на създаване на двете хроники: авторите е трябвало да се съобразяват с изискванията на цензурата и затова прилагат различни стратегии, за да замаскират, за да не кажат открито това, което мислят и представят в своите текстове. И двамата автори не следват официалния дискурс на възхвала на Конкистата, макар да говорят за нея и да представят подробности за това, което се е случило в два различни района на Андите. Замаскираният дискурс, който те прилагат, цели да постигне една сериозна критика на новата колониална власт, допринесла за беззаконието и моралното  падение както на управляващите, така и на местното подвластно население. Но ако първият автор се интересува как историческият дискурс може да се обогати с други дискурси, по-конкретни и по-функционални, вторият автор определено прави директна стъпка към литературата, за да “отвори“ своята хроника към друг жанр – романа. “Първа нова хроника и Добро управление“ на Фелипе Гуаман Пома де Айяла Срещата между европейската и автохтонната индианска култура не само довежда до жесток сблъсък и кръвопролитие, но и дава начало на един много специфичен процес, превърнал се в характерна черта на тази част на света. В резултат на настъпилото кръвосмешение се заражда едно ново население, назовано “местисос“ и което  постепенно приема една нова идентичност, позната като ‘американска’. Фелипе Гуаман Пома де Айяла (1556–1646), автор на “Първа нова хроника и добро управление“ (“Nueva cоrónica y buen gobierno“) е сред първите най-забележителни представители на тези нова културна общност. Гуаман Пома (Waman Puma) e тотемно име, идващо от кечуа, и означава представител на рода, покровителстван от орела и пумата, или казано с други думи – на боговете, властващи на земята (пума) и на небето (орел). Авторът на хрониката е наследник на последната управляваща династия в Куско и познава добре историята и традициите на своите предшественици и съвременници. Едновременно с това той е също представител на испански аристократичен род (Фелипе де Айяла), което му позволява да се идентифицира без проблем с европейската култура и католическата религия. Текстът “Първа нова хроника и Добро управление“ (1615) е замислен като писмо-мемоари, адресирано до краля на Испания Фелипе III. Твърде е вероятно никога да не е стигнал до своя получател и още по-малко да е бил публикуван преди XX век. Следите се губят до 1908 г., когато случайно е открит в Кралската Библиотека на Копенхаген. Но това, че ръкописът е предназначен за самия крал, не е нещо странно – става въпрос за обичайна практика, когато писма, “relaciones“, хроники и истории са изпращани директно до Негово Величество (“Su Majestad“). Със сигурност това предоставя възможност на техните автори да публикуват, без да събудят подозренията на Инквизицията. Но от друга страна ръкописът на Гуаман Пома съвсем не може да се затвори в епистоларния жанр, защото тотално надхвърля рамките му. Става дума за един обемист текст, изложен в 1189 страници, от тях 398 са илюстровани от самия автор, за да може читателят да бъде улеснен в процеса на разбиране, както заявява Гуаман Пома. И все пак има нещо необикновено в начина, по който авторът изразява своята цел, а именно текстът му да бъде предоставен за ползване от монарха: казването е придружено от показване и в ръкописът на Гуаман Пома се появява репрезентация на самата среща между краля и автора, представена в една от илюстрациите. (Виж първата илюстрация в началото на този текст). За нас, читателите от XXI в., става дума за една фиктивна среща, защото знаем, че не се е състояла. Но не е същото за автора на текста. Репрезентирането на нещо, което е желано да се случи, всъщност се осъществява там, на страниците на текста, и това дава едно специално усещане за време, актуално време, тук и сега. От своя страна тази особеност на представянето на текста кара и читателя да се свърже с това време 'тук', макар това то да е някакво друго и далечно време за него. Впоследствие се оказва, че тази връзка спомага за постигането на по-добро разбиране на авторовата позиция. Позиция, която със сигурност е нова за европейската традиция, защото идва от едно нетрадиционно място, носещо усещане за другост, за нещо непознато и чуждо. Гуман Пома не само е открил начин как да скъси огромната дистанция между Мадрид и Куско, но определено създаването на този невидим, но не скрит събеседник, предопределя формата на изложение: въображаем диалог между краля и него, автора, идентифицирващ се като писател и принц. (Виж третата илюстрация, която е от заглавната страница на ръкописа и представя Гуаман Пома като принц на Кралство на Андите, притежаваш свой герб, представен под този на краля.) Що се отнася до жанра, изправени сме пред една нестандартна среща на толкова много и различни подвидове – писмо, “relación“, хроника, история, религиозен дидактичен текст и илюстрован разказ (комикс?!). От гледна точка на дискурса той несъмнено е подчинен на целта, а тя е по-ефикасното реализиране на разговора, приел формата на дебат за миналото, настоящето и бъдещето на земите, подвластни на испанската корона и наследници на инкската империя. Гуаман Пома построява един изкусен разказвач, който по-скоро показва в илюстрации, отколкото предлага разкази. Авторът и разказвачът в хрониката често се покриват в ролята си постоянно да отгатват, да предвиждат това, което ще каже другият събеседник (кралят). Така темата на разговор се поддържа, а съдържанието му се мени според волята на автора. Структурно погледнато, текстът обединява без проблем два различни текста, чрез които се поставят две нееднакви задачи за решаване. Първата част съответства на заглавието и намерението е да се напише “Нова хроника“ за историята на населението от района на Андите от преди идването на конкистадорите. Защо Нова? Идеята на Гуман Пома е, че той представя образа на “стария Нов свят”, който не е обект на внимание за традиционните хроникьори, защото не го познават. Гуаман Пома приема за свой дълг да говори за онова време, излагайки в писменото слово това, което винаги е било устна традиция, и чак сега за първи път се превръща в писмен и образен текст, и то едновременно. Втората част, назована “Добро управление“, има друга цел. Макар да продължава представянето на събития от времето на Конкистата и установяването на управлението в Колонията, авторът е заинтересован изложението на неговия илюстрован разказ да послужи като препоръка за управлението на испанския монарх (“Добро управление“). Гуаман Пома не скрива от читателите, че е дълбоко заинтересован да се подобри положението на местното население, изпаднало в беззаконие и потърпевшо вследствие злоупотребите на испанските управници. Но определено авторът, представяйки себе си като защитник на новата власт и ревностен християнин, се застрахова да не бъде преследван от Инквизицията за своята нестандартна позиция. Днес много често творбата на хроникьора принц от Куско е възприемана като една от най-големите критики и обвинения за причините за разложение, безправие и корупция, които идват с колониалната система, въведена от завоевателите. Затова, заедно с Бартоломе де лас Касас, двамата автори са оценени като създатели на нов вид дискурс, квалифициран като «антиконкиста». Но ако Бартоломе де лас Касас защитава местното население като доминикански монах, загрижен за съдбата на новите християни, Гуаман Пома тръгва от аргумента, че неговите хора, произхождащите от античното андинско общество, могат да живеят по-добре в този нов политически, социален, културен и религиозен контекст само ако монархът и управниците ги оценят като равностоен народ на останалите. За да напише своята хроника и наръчник за управление, Фелипе Гуаман Пома се е позовал  на доста богати и разнообразни източници. За периода преди Конкистата със сигурност е използвал неписмени сведения, но това, че авторът е израснал с историите и разказите на своите хора, участвал е в традиционните празници и обичаи, му дава правото да гледа на себе си като на авторитетен глас, легитимиращ сам по себе си написаното. (Виж втората илюстрация, която представя най-големия празник на населението от Андите – празника на слънцето Инти Райми). Що се отнася до епохата на завладяването, определено Фелипе де Айяла е добър познавач на повечето от публикуваните до този момент хроники, истории, разкази и други текстове. Но със сигурност в текста си той твърде малко говори за други автори и още по-малко ги цитира по име. Друго важна подробност е, че испанският език е втори роден език за Гуаман Пома. Много думи в текста показват изменения, повлияни от родния кечуа („хроника“ се появява в ръкописа като “corónica“ или “corónyca“). Но най-ценното е, че освен влиянието на кечуа ръкописът изобилства на думи и термини от другите местни езици (аймара, койа, пукина, конде, юнга и т.н.), които авторът винаги превежда и обяснява. А това всъщност дава да се разбере кой е всъщност Гуаман Пома: преводач, интерпретатор, посредник, познавач на двете противопоставени култури и носещ ги като един единен свят в себе си. Заради това, въпреки че в продължение на много години се отричаше възможността да се е осъществил културен диалог между европейската и местната индианска култура по време на Конкистата, текстът на Гуаман Пома е доказателство за съжителствуването на тези два свята, представени като едно единно цяло, като една вечно обновяваща се «зона на контакт», която добива форма и става видима благодарение именно на този стигнал до нас текст. Гуаман Пома е познавал добре средновековните и съвременни религиозни текстове и това повлиява на избора му какъв дискурс да използва в текста си. Не толкова историографията или литературните текстове привличат вниманието му, колкото религиозната схоластика и дидактика, чийто дискурс предпочита да използва. Това има своето обяснение: ако хрониките и историите са предназначени за една тясна, ерудирана, образована публика, религиозната реторика е отворена за широките маси. И ако Фелипе Гуаман Пома де Айала избира дискурса на средновековната схоластика за да построи своята критика на колониалната система, не е същото, което може да се каже за Хуан Родригес Фрейле, автор на една от най-четените хроники, създадена през XVII в. Успехът на този текст идва най-вече от близостта му с литературния дискурс. “Овенът“ на Хуан Родригес Фрейле Също като Гуаман Пома, Хуан Родригес Фрейле (1566–1642) произхожда от новите земи на Испанската империя. Не е местис, но е много горд, че е първо поколение, родено в Новото кралство на Гранада, по специално в столицата ѝ Санта Фе де Боготá (днес Колумбия). За разлика от своя събрат от Перу той има щастието да пребивава известно време  в Испания и това се оказва доста благоприятно за книжовните му интереси. Когато започва да пише хрониката си, Хуан Родригес е вече в напреднала възраст. Първоначално текстът е титулуван “Конкиста и откриване на Новото Кралство на Гранада в Западните Индии на морето океан...“ (“Conquista y descubrimiento del Nuevo Reino de Granada de las Indias Occidentales del mar océano...“) (1638). Заглавието е дори още по-дълго, горе-долу половин страница, и след него следва едно много кратко посвещение, този път до испанския монарх Фелипе IV. При все това текстът е познат с другото си име – “Овенът“ (“El Carnero“). Не се знае откъде е дошло това странно заглавие, често се споменава фактът, че текстът, който не е бил отпечатан по време на Колонията, е открит в кожената обвивка на една друга книга през средата на XIX в. и може би затова са му дали това име. На мене лично ми се струва, че това не е достатъчен аргумент, но по-важното, което трябва да се знае, е, че ръкописът е циркулирал от ръка на ръка, бил е четен и преписван от жителите на Новото Кралство на Гранада. И когато се появява първото печатно издание през 1859, става познат и в целия испаноговорящ свят, дори вдъхновява написването на няколко романа и еканизации. Преди да се насоча към литературните качества на текста, искам да кажа нещо за предговора, който този път е съвсем простичко назован: “Към читателя“. Хуан Родригес Фрейле обосновава своя интерес към написването на история на Новото Кралство на Гранада с факта, че писателите и хроникьорите имат едно много древно занимание, а именно “да дават новини на света за случилото се в своите времена и така ние, съвременниците, имаме вест за станалото в миналото“. По-нататък Родригес Фрейле отбелязва, че в неговия текст няма да става въпрос за: “... завоеванията на Александър Велики, ни за Сид испански, ни за достойните за уважение подвизи на Юлий Цезар и Помпей, нито за други известни като тях. Но най-вече за да не остане погребано в тъмнината на забравата това, което в Новото Кралство на Гранада се е случило както по време на Конкистата, така преди нея...“ (Фрейле) (1). Фразата завършва с изброяване на всичко ценно, което испанците са открили в тези територии и са се опитали да изнесат, но не са могли заради неуважението, което са проявили към местното население. Авторът споменава за Елдорадо, легендарно място, свързано именно с тези земи, и обещава по-нататък подробно да разкаже за това, както всъщност и прави. Хуан Родригес завършва пролога си с това, че той няма да бъде като другите двама известни хроникьори от Новото Кралство на Гранада. В следващите редове сам авторът казва в какво се различава от тях: “... въпреки че в груб стил съобщението ми ще бъде сбито и правдиво, без реторичните украшения, за които претендират историите, още по-малко ще прибягна до поетически измислици, защото в него [в текста ми] ще се намери оголена истината...  и с това ще се върнем към историята, която се е случила, както следва.“ (Фрейле) Хуан Родригес Фрейле от една страна се разграничава от историците, които според него не са правдиви, защото украсяват истината, от друга страна се дистанцира и от поетите (от авторите на литературни текстове), защото се занимават с фиктивни истории. Но вън от това, в този пролог може да се види една далечна реминисценция на уводния параграф на “Историята” на Херодот. И двамата автори говорят за обекта на своя текст, а това са човешките дела, които не бива да се забравят; и двамата наблягат, че представят текстовете си като свидетелство за случилото се; и двамата претендират за правдивост. По-нататък в текста си Родригес Фрейле също смесва голямата история – тази, която се случва на по-високо, не субективно ниво – с по-малката история – тази, която се занимава с личните събития на отделните хора. В текста “Овенът“ тези две истории през цялото време се оказват преплетени. Не мога да кажа, че Хуан Родригес Фрейле е познавал Херодот, само знам, че изследователите твърдят, че е владеел свободно латински и на няколко места в текста си цитира автори, текстове и теми от Античността. Но определено това, което казва проф. Богданов за “Историята“ на Херодот, е валидно и за този текст от XVII в.: “... двата стила – на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства.“ (Б. Богданов) (2). По отношение на структурата на текста могат да се отбележат няколко неща. Авторът представя в хронологичен ред важните събития от близкото минало на Новото Кралство на Гранада. Историята на това кралство е близо стогодишна, но Родригес Фрейле не се затваря само в нея, говори също и за миналото, за местните индиански племена отпреди и след Конкистата. Така сред дати, имена, събития – някои от които изглеждат далеч по-важни от други – се движи разказаната история за Конкистата, Колонията и живота в земите на Новото Кралство на Гранада. Но се оказва, че не това е най-важното в тази хрониката или поне не е историята на големите събития тази, в която авторът разкрива невероятното си повествователно  изкуство. Родригес Фрейле има друг интерес и той е да представи различни случки (“casos“) от живота на хората в кралството и тези случки, както той самият заявява, илюстрират историята, а и носят морални поуки. Казано с повече думи, под «случки» в този текст се разбират: нещастни ситуации, завършили с фатални последици, в които са въвлечени хората по причина, че са се оставили в ръцете на страстта, пороците или са били изкушени от пари, чест или от самия дявол. В текста “Овенът“ може да се проследят 25 случки, някои преминаващи директно към жанра на разказа, други само загатващи за него, трети навързани с герои, които следват и в другите случки. Определено Хуан Родригес Фрейле се позовава на това, което хората са чули, знаят и разказват, но не казват на висок глас. Той самият е бил директен или индиректен свидетел на някои от тях. Затова «случките» са реално станали събития, а разказаните истории в текста “Овенът“ се опират на тях, но е трудно да се прецени къде завършва случката и къде е изместена от измислицата. Понякога авторът използва литературни стратегии, за да разкаже по-интересно, по-добре своите истории, така че това, което изглежда измислица, всъщност не точно това. За да мога да покажа как действително случили се неща от ежедневието се превръщат в материя за въображението на автора на “Овенът“, ще представя една от тези пикантни, невероятни истории, за които става въпрос в текста. «Случката» с Хуана Гарсия е спечелила слава като една от най-популярните и най-добре разказаните. Накратко: Преуспяващ господин от Санта Фе де Боготá трябвало да пътува по работа и оставил сама младата си и красива жена. По време на отсъствието на своя съпруг тя не искала да влоши хубостта си, ами да се наслади на нея, както казва Родригес Фрейле, и тъй като не се пазила достатъчно, се оказала забременяла. Младата дама решила да се обърне за помощ към негърката Хуана Гарсия, която си падала “малко магьосница“. Негърката Хуана не само успокоила бременната жена, че няма нужда да се тревожи за бъдещето си бебе, но ѝ казала, че има време дори да направи още едно, защото съпругът ѝ ще се забави, няма да се прибере скоро. Хуана Гарсия поискала от младата дама да погледне в един съд с вода и там, като на екран, да види сама къде е съпругът ѝ и какво прави в този момент. Така двете жени видели, че мъжът е далече, на един остров в Карибско море, че е с една жена, че и двамата са при един шивач и че този шивач подготвя официална рокля. Когато шивачът отрязал един ръкав от роклята, Хуана Гарсия решила да го вземе. Бръкнала в съда с вода и го извадила оттам цял-целеничък пред удивения поглед на господарката на къщата. “Така имаш доказателство за това, което прави мъжът ти там в този момент“, казала Хуана. Минало време. Съпругът се прибрал вкъщи. Новороденото бебе било приютено в къщата като сираче за отглеждане, но младата дама не престанала да разпитва мъжа си за това, което е правил през изминалите месеци. Съпругът останал много изненадан, че жена му знае твърде много за това, което се е случило на острова, и я попитал как така знае такива неща за него. Тогава съпругата му разказала за това, което видяла в съда с вода, и за Хуана Гарсия. Мъжът заявил, че те са християни и че не бива да вярват в такива неща. Тогава жената извадила ръкава като доказателство. Ужасен, съпругът отишъл при епископа, направило се разследване, оказало се, че много хора са ползвали услугите на Хуана Гарсия, между тях и конкистадорът Гонсало Хименес де Кесада. Историята завършва с това, че Хуана Гарсия била обявена за единствената виновна за всичко случило се и била изгонена от пределите на Новото Кралство на Гранада. Но преди да напусне града, тя се вдигнала във въздуха и излетяла към най-близкия хълм. Затова мястото оттогава се нарича Хълмът на Хуана Гарсия. Споменаването на Хименес де Кесада показва всъщност как голямата история и малката история се срещат в текста “Овенът“. Конкистадорът де Кесада е създателят на Санта Фе де Боготá (1536) и важна личност в Новото Кралство на Гранада, затова Хуан Родригес го е превърнал в основен персонаж от първата част от хрониката си, когато говори за Конкистата и първите години в Санта Фе да Боготá. Но ето, че се появява и в историята за Хуана Гарсия. Друго интересно в този разказ е, че «случаят» с Хуана Гарсия не е само представен като една обикновена човешка история, малка история. Няма значение в коя епоха се намира читателят, оказва се, че е изправен пред един текст, който смесва реалното с фантастичното, а това второто е фантастичното именно защото не е дадено обяснение в разказа как точно се е случило. Погледнато от литературна гледна точка, може да се види, че Родригес Фрeйле не само е запознат с техниката на разказване, но следва и една богата традиция, дошла от Европа в Америка заедно с конкистадорите и останалите първи пресeлници. Въпреки че през 1531 г. короната забранява четенето на романи в новите земи, защото фикцията (“la ficción“) не е подходяща литература за новите поданици и християни, знае се със сигурност, че много книги, тъкмо романи (средновековни и след това текстът на Сервантес) са минали контрабандно в новия континент. Заедно с други забранени текстове те са подпомогнали създаването на едно по-широко и свободно виждане за света, което никога не успява да се покрие с европейското виждане. Но да се върна на Хуана Гарсия, тя напомня испанската героиня Селестина, кара ни да си спомним за “Декамерон“ на Бокачо, за жените магьоснички и вещици от Средновековието и тези от нехристиянското минало на Европа. В същото време става въпрос за един типичен персонаж на Карибието – негърката гадателка, магьосница, познавачка на старите африкански традиции, дошла в тюрмите на кораби, пълни с роби, довлечени насила от Африка. За някои изследователи Хуана Гарсия напомня и за ренесансовата идея за магия: магията е най-висшето изкуство, което цели да доближи човека до Бога. Ако прескочим вековете и хвърлим поглед от наши дни, може да се види, че  латиноамериканското съвременно общество е наследило твърде много от онова колониално време. Както споменах вече, авторите на колониалните текстове не са никак директни в своя исторически и литературен дискурс - много често пишат за едно, а имат предвид толкова много други неща, които се разбират само в контекста на епохата и от това, което хората си говорят помежду си, но не изказват на висок глас. Тази традиция е оставила трайни следи чак до днес и на нея се базира като по правило ежедневната комуникация на по-голямата част от латиноамериканците. Най-важното обикновено не се казва или се казва завоалирано, в това време се изказват толкова други неща, а чувствата не само присъстват - участват активно в разговора. А да се подразбира това, което не се казва, е знак за добро говорене, особено в родината на Хуан Родригес Фрейле. И както се разбира, в този вид комуникация трудно може да се намери точност, конкретност и сбитост на изказа, защото това не са ценности, на които се опира  в повечето случаи обществото. Включително, когато някой ги прилага, обикновено е видян като чужденец, като човек, който се блъска в местната култура и не намира начин как да се хармонизира с нея, защото няма подобен език на този, който тя използва.  И все пак, цялата литературна традиция на латиноамериканския континент се опира на едно друго нещо, толкова важно за всички, че е станало наистина ценност за цялото испаноговорящо общество: удоволствието да се разказва, да се въобразява, да се предават истории, които са на ръба между това - може би са се случили, а може би съвсем не. Една традиция толкова богата и толкова емоционална, в същото време, изкуство и занаят усъвършенствани с времето; ерудиция и традиция предавани от поколение на поколение и които никога не е били привилегия само на малцина писатели станали известни по света, а на цяло едно общество, родило се благодарение на срещата на два и повече свята, там, в онзи вечно зелен и вечно изненадващ континент.  “Това да се описват чуждите животи не е нещо ново, всички истории ги намирам пълни“ с това, казва Хуан Родригес Фрeйле. Връщайки се към темата на представения текст, може да се заключи, че по време на Конкистата на Америка и колониалния период историографията изживява едно истинско възраждане не само защото се появява едно ново завидно количество текстове, посветени на това съдбоносно историческо събитие, а защото авторите на тези текстове се изправят пред проблеми, много подобни на тези, които са имали първите историци в Древна Гърция, и ги решaват понякога много подобно, друг път обогатявайки старата традиция с един по-съвременен поглед, неоткъсващ се от това тук и сега. И все пак тези нови истории и хроники, вплетени в други жанрови форми като писма, relaciones и разкази, не са като написаните в Античността. Появяват се в друг контекст, говорят за друга реалност, техните автори и персонажи имат друг светоглед, както притежават други интереси, познания, говорят и пишат на други езици. Днешният читател, докоснал се до едните и до другите текстове, не може да не си даде сметка, че всъщност става въпрос за една и съща отправна точка в написването на двата корпуса истории. Тези, които ги създават, се интересуват от голямата вечна тема на човечеството, изказана понякога по такъв прост начин и само с няколко думи: за живота на хората. ******** Библиографията свързана с текстовете създадени по време на Конкистата и Колонията на Америка може да бъде много обширна. Но съобразявайки се с това, че много малко текстове могат да се намерят в България, предлагам само следните линкове в Интернет, които се отнасят директно до представения по-горе текст и могат да послужат за справка. - Гуаман Пома де Айала, Нова хроника и добро управление. (Guamán Poma de Ayala, Nueva corónica y buen gobierno.) http://www.kb.dk/permalink/2006/poma/info/en/frontpage.htm - За Елдорадо http://www.nationalgeographic.com/history/ancient/el-dorado.html - За Инките и за Конкистата на Перу http://www.allempires.com/article/index.php?q=inca - Представяне на текстовете от времето на Конкистата (на руски). http://kuprienko.info/tag/conquista/ - Хуан Родригес Фрейле, Овенът. (Juan Rodriguez Freyle, El Carnero.) http://www.lablaa.org/blaavirtual/literatura/carnero/indice.htm - Rolena Adorno, “A Witness unto Itself: The Integrity of the Autograph Manuscript of Felipe Guaman Poma de Ayala “El primer nueva corуnica y buen gobierno (1615/1616)“. http://www2.kb.dk/elib/mss/poma/docs/adorno/2002/index.htm ---  (1.) Преводът от испански на този и на всички останали цитати в текста е мой.  (2.) Богдан Богданов, “Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот“ в “Любов, семейство и власт“. Публикувано във ФОРУМ на ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ, август 2009 г.  http://www.bogdanbogdanov.net/forum_arch_bg.php?page=discussion_show&discID=29

Червеното пончо на Чавела

„Винаги са ме питали за много неща: за политика, за книги, за музика, включително и за това как трябва да се живее. Но аз единственото, което мога да кажа е, че нямам отговор. Знам само едно – че трябва да се живее с любов. Нашата единствена мисия тука е: дошли сме за да познаем любовта и ако животът е щедър, ще отнесем с нас нещичко от това разбиране“, споделя Чавела Баргас.

Песните, които пее, звучат така: „Градовете разрушават традициите“, „С последната чашка си тръгваме“, „Тази сутрин отново се събудих  в твоите  прегръдки“, „Обожавам те“, „Да се завърнеш, да се завърнеш“, „В едно кътче на душата ми“, „Ще те обичам, живот, мой“, „Сърце“...

За себе си певицата казва: „моите богове са ме направили такава - независима и бунтовна“. Един ден излязла от къщи, било през 70-те години на миналия век. Било малко след смъртта на Хосе Алфредо Хименес, най-почитаният певец и композитор на музика ранчера и болеро в Мексико. Той бил много добър приятел на Чавела и я подкрепил за да започне да пее, тъй като дотогава жена не е пеела този жанр песни, запазени само за мъжки гласове. Чавела се завърнала у дома след близо 15 години странстване и е трудно да се каже къде е била и какво е преживяла през това време на забрава. Влязла в къщи и заявила, че вече няма да пие, че иска да умре достойно и в мир. А не е, че не ѝ се пие, признава, че има желание да си пийне една и две и още много чашки... Те, музиката и алкохолът понякога така добре се римуват, че как да ги раздели човек! Но който го направи, изважда огромната сила скрита там в дълбините на душата и става нов човек.

Чавела пее повече от 50 години и възрастта изобщо не и пречи, защото пее все по-хубаво, все по-дълбоко и винаги истински. Чак настръхваш, като я чуеш. Издала е 80 плочи и не само това. Пяла е в кантини - мексикански барове, където идват тези, които търсят утеха за разбитите си сърца, идват и такива, които не искат да обичат, въпреки, че са обичани, разбира се, винаги има и от тези велики същества, чиито сърца вече знаят да обичат, да обичат докрай.

Педро Алмодовар, Хоакин Сабина, Мигел Босе и много други хора на изкуството и музиката обожават Чавела. Завръщането ѝ на голямата сцена през 90-те години се дължи на тях. Във филмите на Алмодовар запчват да звучат песните на Чавела и за нея режисьорът днес казва: „Тя е моята единствена съпруга“. Не беше изненада и когато във филма „Фрида“ се появи Чавела до  любимата си приятелка Фрида, която лично е познавала и обожавала.  С дрезгавият си мъжки глас Чавела разказа на един концерт, че художничката е била много талантлива, но толкова много e обичала Диего Ривера, че е оставила той да носи световната слава на велик творец. Любов! ЛЮБОВТА изписана с главни букви е, за която пее Чавела. Пее и за всички видове любов: за любовта на мъжете и на жените, за свободата да обичаш, когото истински обичаш и останалите да си гледат работата - "¡Qué no jodan más!", за началото, за края  на юбовта, за сърцето, което не спира да обича, когато сте си казали сбогом...

Певицата винаги излиза с червеното си дълго пончо и като разпери ръце, няма по-голяма прегръдка на сцената от тази, която тя подарява на публиката си, казва Алмодовар. Пее, понякога пее и плаче, смее се или свирка с уста, подхвърля смели фрази за да ни събуди от летаргията на живот без или с много малко любов. Чавела живеше с толкова хъс до последния си ден, че чак ни става неудобно, че сме млади и така малко смели пред тази жена на 93 години, завещала да я погребат с червеното ѝ мексиканско пончо и да свирят мариачис на площад Гарибалди в Мексико за нея. Ще я помним все с това пончо.

„Какъв живот и какво пиене!“, възкликва понякога и се пита: „за какво си спомням? Ами за за всичко, затова съм малко луда, защото всичко помня.“ Помненето е привилегия на  знаещите, на великите хора, които живеят сякаш всеки ден е първи и последен. „Това, което най-често си спомням, е самотата, с която съм се родила. Понякога искам да изпия една чашка, няма да прикривам, че ми се допива, така си е. Но преди 25 години спрях алкохола и вече не пуша. Не че ги оставих, измъкнах се от тях. И благодаря на небесата, че постигнах това. Защото затова не умрях така идиотски... Искам да умра симпатично. Да кажат хората, че достойно съм умряла“.

„В един момент преоткрихме Чавела Баргас“, признава един мексиканец и “така се научихме да се обичаме, да обичаме чрез нейните песни, ние, които я обожаваме“.

„Аз няма да умра, аз си падам малко шаманка. Аз ще се пренеса в света там горе!“

“¡Me voy a morir dónde yo quiero y cuándo yo quiero!“ „Ще умра където аз искам и когато аз поискам!“

Един ден тази година Чавела изпълни думите си и почина на 5 август (2012) така както живя - без страх пред живота и без страх пред смъртта. Пренесе се отвъд с шаманска лекота. В столицата Мексико на легендарния площад Гарибалди се събраха да я изпратят мексиканци и почитатели на нейната музика и на този жанр ранчера, който тя обнови и направи да звучи далеч по света, чак до Япония, дори. Лос мариачис надуха своите тромпети, зазвучаха нежни китари и звучни арфи. Три мексикански певици пяха с такава сила, че дъждът трябваше да спре и да чуе как казват сбогом на любимата Чавела. Как се казва адиос в любовта и в истинското приятелство? Няма адиос, има само дистанция във времето и пространството. Сбогом не се казва, на този който обичаш, защото сърцето не се дели, не се предава, когато обича.За такива неща пя Чавела...

Последните ѝ думи бяха: „Отивам си с Мексико в сърцето си“. А беше родена в Коста Рика.

Всички имаме една втора истинска родина, понякога тя съвпада с първата, затова се налага да я преоткриваме неспрестанно, за да не спрем да я гледаме с любов и да заменим чувството си към нея с досадата. Друг път, имаме нова родина и обичаме тази втора страна, както само може да се обича една голяма любов.

автор Анета де ла Мар

Външната политика на Колумбия в прехода към новия век

от Анета де ла Мар Икономова

Тази статия се намира под печат за списанието на Югозападния Университет „Неофит Рилски“. От миналата година се чакат пари за да се публикува списанието. Но както знаете мирът не може да чака, та затова смятам, че е дошло времето на този текст да бъде разпространен. В него се намират  много от обясненията за случилото през изминалите години в Колумбия.

 

Външната политика на Колумбия през XX век и в начaлото на новия век следва две различни, понякога тотално противоположни парадигми: Respice Polum (Погледни полюса), дава се преиоритет на отношенията със САЩ, а другата е Respice semilia (Погледни подобните), обръщане на внимание на връзките с латиноамериканските държави. През последните години на XX век и началото на нови век колумбийското правителство провежда възможно най-тясно свързанната със САЩ политика по причина помощта, която получава за да води упешно борбата с партизанските групи и наркотрафика в страната. През 2010 година новият президент Сантос се връща към политиката на  погледни подобните и Колумбия вече може безпрепятствено да се включи прцеса на интеграция на Латинска Америка.

Латиноамериканският континент е много по-динамичен и активен през новия XXI век, отколкото сме свикнали да го виждаме през изминалите години. Ако преди държавите от региона бяха определяни като една от перифериите, зависими от развития свят, днес е невъзможно да се твърди същото особено, ако се има предвид Бразилия, която не само присъства на международната сцена и изненадва с бързия си икономически ръст, но е и сред страните, които пледират да получат постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН[1]. В същото време, стане ли дума за Колумбия, ентусиазмът спада и се оказва много трудно да се настоява, че Латиноамерика е просперирала достатъчно, за да загърби завинаги традицията на военните диктатури, чуждата интервенция, зависимостта от развитите държави, слабосттите във външната политика и несигурността във вътрешните дела. Макар годините, в които Съединените Щати подкрепяха военните хунти в Южна Америка, а Куба покровителстваше борбата на партизанските групи и експортираше идеята за революция, днес да са считани за запазена марка на изминалия XX век, колумбийската държава не може да се похвали със завидна външна политика, още по-малко, с такава вътрешна. Погледната отстрани, Колумбия  като че ли прави точно обратното на това, към което се стремят нейните съседи: консерватизъм, десни тежнения, милитаризъм, външна военна помощ, зависимост от чужди сили и антилеви настроения. Това е, което характеризира правителството на Колумбия и това е, което го отделя от тези на страни като Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор и т.н.

Осемгодишното авторитарно управление на президента Алваро Урибе (2002-2010) бе на път да обори тезата, че няма диктаторски режими в Латинска Америка, и че е отминало времето на намеса на Вашингтон, позната така добре от годините на Студената война. Промяната във външната политика на Колумбия, изразена преди всичко във все по-тясно сближаване със САЩ, започва в края на предишното столетие, когато избираният на власт президент Андрес Пастрана (1998 – 2002) залага на печелившата карта, че може да  осигури американската финансова и военна помощ за разрешаване на вътрешните проблеми, свързани с наркотрафика и военния конфликт.

Управлението на Алваро Урибе способства този конфликт реално да се интернационализира и страната да влезе в списъка на най-опасните места в света, идентифицирана чрез наркотероризъм. За осем години Колумбия постига едно много активно сътрудничество и покровителство от страна на САЩ, което се изразява във финансиране и военна помощ  с цел да се сложи край на наркотрафика, започнал в края на 70-те години на миналия век и свързал се в последните две десетилетия с вътрешния военен конфликт между правителство, леви и десни неформални групи. От своя страна, финансирането на военния конфликт чрез наркотрафика става възможно именно заради разширяващият се пазар на дрогата в света през същите две десетилетия. Но неминуемо военната помощ на САЩ рефлектира отрицателно на баланса на силите в региона, особено през последните години, когато всички латиноамерикански държави не само отхвърлят попечителството на САЩ, но и активно участват в интеграцията на Латинска Америка, която постига създаването на  политически и военен съюз следващ принципа на  мултилатеризма.

През 2010 година новият президент на Колумбия Мануел Сантос идва на власт след най-опасното ескалиране на напрежението във външната политика и когато страната е изправена срещу своите традиционни съседи - Еквадор и Венецуела. Но президентът Сантос още с встъпването си на власт поема различна политика от тази на Урибе и така слага край на  враждата и неразбирателството, насаждани от предишния кабинет. Колумбия излиза от опасната изолация, в която се е оказала през първото десетилетие на XXI век. А в същото време, латиноамериканският континент се намира в нов много по-благоприятен контекст. Това, което беше немислимо до сега, се случи:  създаването на политически и военен съюз, УНАСУР, който гарантира не само мира и сигурността на района чрез съвместното усилие на всички държави, но и това става възможно без участието на северния съсед - САЩ.

И все пак, какво всъщност става в Колумбия? Защо през последните години тази държава вместо да се пребори с наложилото се отрицателно име на място на дрогата и рай за наркотрафика, прибави към тази слава още насилие, “герия“ (партизанско движение), парамилитаризъм, престъпност, заложници, нестихващ военен конфликт, системно нарушаване на човешките права, бежански проблем и верен съюзник на САЩ, въпреки вредата, която това донася на съседните държави? Няма съмнение, че Колумбия е не само едно от най-несигурните кътчета на планетата, избягвано за посещения през последните години, но се оказва, че и анализаторите на международните отношения все още не могат да намерят една достатъчно добра парадигма, която да обясни какво се случва там и защо.

За да допълня картината на тази динамична и трудна за разбиране латиноамериканска държава ще спомена, че по време на управлението на Алваро Урибе беше наложена повсеместна цензура и автоцензура по теми, свързани с актуалната политика на страната. Всички опити за опозиция бяха брутално преследвани, подтискани и не се даваше гласност на другомислещите. В същото време, много малко изследвания са направени и написани, за да се разбере как неразрешените вътрешни проблеми на държавата доведоха до този барутен взрив, който включва:  традиционна консервативна власт (която от години подтиска и не дава живот на  останалите политически идеи и движения в страната), герия, (отдавна загубила своята социална база на защитник на онеправданите), жесток парамилитаризъм съчетан с безогледен авторитаризъм и “спасяваща“ военна помощ от великата сила САЩ. Всички тези градивни елементи на конфликта, събрани заедно в един момент изляха силата на напрежението в оформянето на една реално агресивна външна държавна политика, малко позната в историята на континента.

Трудно е да се каже каква част от колумбийското общество подкрепи нетрадиционната политика на вражда със съседите, но със сигурност не става дума за съвсем малка група и причините за това са различни. Едните са свързани с изгодата от властта и стигат до страха от властта, в същото време се смесват със съвременния конформизъм, но се засилват от съзнанието за безсилие; след това, римуват се с желанието за реванш пред потъпканото  национално име и завършват в евтин популизъм и опасен национализъм. Днес е почти невъзможно да се намерят новини и коментари в световните медии, които да не асоциират Колумбия с нещо отрицателно, каквото и да е то.  А това също е част от проблема на страната и то много сериозен, защото засяга не точно националната сигурност на държавата, а националната чест на гражданите и независмо къде се намират по света.

В следващите страници ще бъдат проследени най-важните пунктове от  външната политика на Колумбия през годините на преход към XXI век. За тази цел се поставя акцент върху двете най-популярни доктрини, наложили се във външната политика на страната и които взаимно се противопоставят, но на моменти и допълват. Едната доктрина пледира за възможно най-тесни връзки със САЩ, което ще даде гаранция за сигурността на държавата, както във вътрешен, така и във външен аспект. Другата доктрина е насочена към осъзнаването на Колумбия като активна сила в латиноамериканския континент наравнопоставена и неразделно свързана, както чрез миналото, така и в настоящето, с останалите държави от региона.

·                    Доктрина: Respice Polum (Погледни полюса). Отношения на Колумбия със САЩ.

Между наложилите се историческите тенденции във външната политика на Колумбия, близостта със северния съсед, САЩ, се оказва най-важната и най-трайната. След откъсването на Панама от териториалната цялост на Колумбия (1903) правителството винаги се е стремяло да задоволява политическите си аспирации чрез връзките си с голямата велика сила от северното полукълбо – САЩ (Tekner, 91). В първите десетилетия на XX  в. сред политическите и икономическите кръгове на колумбийското общество се налага трайното убеждение, че страната единствено може да защити своите интереси, ако се придържа към доктрината réspice polum (погледни полюса, погледни полярната звезда, погледни на север). Тази доктрина прокарва идеята, че Колумбия трябва да се отвори към севера, сиреч, да гледа на север в търсене на ръководство за външната си политика, а също така и за намиране на утеха, когато изпадне в несигурност или преживее загуба. На практика Колумбия загубва територията на Панама именно, защото се опълчва на американския проект за строителство на канала. Но след загубата на стратегически разположената Панама и невъзможността да се възползва от доходите от корабоплаването през канала, традиционните интереси на Колумбия се променят по доста неочакван начин. През целия следващ век се проектира и се следва външна политика подвластна и съобразена изцяло със суперсилата на континента – Съединените американски щати.  

Доктрината “да гледаме севера“ е формулирана от колумбийския президент Марко Фидел Суарес, управлявал между 1918 – 1921 и познат с открито си пледиране страната да бъде анексирана от САЩ, за да “станела по-щастлива“ (Caballero, 2001). През следващите  години, с малки изключения до днес, Колумбия не само се придържа плътно към тази стратегия, но я и превръща в официална държавна политика, която сякаш не подлежи на дискусия в обществото.

Въпреки Конституцията от 1991 г., (една от най-демократичните на континента), на практика само президентската институция е тази, която определя как да се води външната политика на страната. Това, което може да се каже за колумбийските правителства през XX и в началото на XXI е, че се превръщат (с малки изключения) в ентусиазирани приемници на почти всички инициативи идващи от север.

От своя страна, Съединените щати се възползват от своя верен съюзник Колумбия не само, за да прокарват собствените си интересите в Латинска Америка (често наричана “задния двор“ на супресилата), но и за да определят външната политика на Колумбия спрямо останалия свят. По-голямата част от икономическите кръгове в Колумбия виждат несъмнена полза от тази политика и от години активно се възползват от нея, затова и я подкрепят.  

Нещата започват да се променят по време на управлението на президента Андрес Пастрана (1998 - 2002), когато колумбийското правителство не само се опира на САЩ, но и иска нещо повече. Според Aрлин Тикнер Колумбия се оказва един от малкото съществуващи примери за това как може да се предложи интервенция по собствена покана в Латинска Америка. Американската политоложка, преподавателка в Университета “Лос Андес“ в Богота, поддържа тезата, че самото колумбийско правителство в прехода към XXI век развива стратегия за възможно най-близко сътрудничество със САЩ, с цел да се постигне непосредствената намеса и обвързаност на северния съсед с борбата срещу наркотрафика и бунтовническите партизански групи в страната (Тickner 92).  

С идването си на власт Андрес Пастрана предлага план за постигне на мира в страната. До тогава е налице много видимо разрастване на зоните на влияние на партизанските леви движения, които се оказва, че нито войската нито полицията могат да спрат. В същото време се засилват местните провоенни групировки, които водят жестока война с герията (партизанските леви сили). Президентът Пастрана за пръв път свързва проблема на въоръжените групировки с проблема на наркотрафика в Колумбия и така представя пред Вашингтон тезата, че за да се спре финансирането на “герията“ от наркотрафика, е необходимо да се разреши социалния проблем на страната. А това неминуемо ще се отрази на борбата срещу дрогата - ще спадне наркотрафикът към САЩ и Европа. Президентът Пастрана пледира, че така както е бил успешно осъществен План Маршал в годините на разруха след Втората световна война, сега може да се сложи край на безизходицата в Колумбия след тежките поражения на войската и официалната власт, като се създаде подобен план финансиран от САЩ. 

“План Колумбия“ е създаден в края на XX в. Колумбийското правителство, в опита си да привлече помощта на северния съсед, постига първото интернационализиране на вътрешния си конфликт. Страната е поставена в списъка на страните познати с продължителните си локални военни конфликти. Самият “План Колумбия“ е замислен с първоначален бюджет от 7 500 000 долара, от които Вашингтон трябва да изплати по-голямата част. Почти 80 % от средствата обаче са предвидени за военния конфликт, а оставащата скромна част е отделена за развитието на икономиката на страната.

Междувременно събитията от 11 септември 2001 идват тъкмо на време, защото началото на откритата война срещу тероризма дава възможност не само Колумбия бързо да се причисли към безрезервно подкрепящи войнолюбивата политиката на президента Буш, но и Богота получава още средства гласувани от Конгреса във Вашингтон.

 До началото на 2002 година президентът Пастрана подкрепя позицията да не не се определя ФАРК (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia - FARC, на български - Въоръжени революционни сили на Колумбия) като терористична бунтовническа група. Причината за това е, че от 1999 г. той лично води  преговори за разрешаване на конфликта с тази организация и така е създадена демилитаризирана зона за среща с ръководителите на партизанските отряди. Нарушаването на преговорите и затварянето на тази зона, поради непрекратяване на военните действия от страна на партизаните, променя съдбовно военния конфликт в страната. В този конкретен момент интересите на Колумбия и САЩ по отношение на борбата с тероризма и наркотрафика започват стремглаво да се сливат, а колумбийският вътрешен конфликт е обявен за най-голямата терористична заплаха, съществуваща в западното полукълбо. ФАРК и паравоенните групировки (познати като AUC, Autodefensas Unidas de Colombia; на български, Обединени самозащитни сили на Колумбия, АУК) не само се оказват в списъка на терористичните организации, но с тях вече не се водят преговори, а само военните действия. 

Издигането на власт на Алваро Урибе през 2002 година (поддръжник на АУК и открит враг на ФАРК) променя обстановката в борбата срещу тероризма, довеждайки Колумбия до още по-тясно сближаване със САЩ. Урибе постига това, което е започнал Пастрана - идентифициране с политиката на северния съсед във воденето на безпощадна война срещу тероризма и наркотрафика. Същевременно Колумбия се отдалечава видимо от интересите на латиноамериканските си съседи и не само това, но стига до открито противопоставяне с тях, претендирайки за недосегаемост, сила, мощ, и опирайки се на военната помощ и подкрепа на САЩ.

Във вътрешните дела президентът Урибе налага идеята, че страната се нуждае от провеждането на политика на сигурността, която според него може да е успешна само, ако се базира на тоталната война срещу въоръжените нелегални групи и свързания с тях наркотрафик. Тезата, която разпространява и налага в страната Алваро Урибе е, че всъщност не съществува вътрешен конфликт, а само поле за действие на наркотерористите (Tickner 102). Не след дълго вътрешният военен конфликт на Колумбия става част от световния кръстоносен поход срещу тероризма, а президентът на Колумбия показва недвусмислено интереса си по този начин да постигне още по-голяма интернационализация на войната. Разбира се, че има противоречие в тезата на Урибе, който отрича вътрешния конфликт в страната и се стреми да получи все повече помощ от страна на САЩ и всички държави, заинтересовани в борбата с наркотероризма. Но именно това противоречие е част от манипулацията, която налага президентът в годините на своето управление, взимайки в ръцете си по-голямата част от властта и преследвайки всяка критика и опозиция. 

В годините на управление на Урибе дискурсът за водене на мирни преговори с въоръжените опозиционни групи е напълно изоставен, може да се каже, забравен и на негово място се налага този, за борбата срещу наркотероризма. Освен това правителството се опира на две напълно непопулярни практики, които никоя от съседните държави не си е позволила да предприеме досега, защото проблемът с дрогата е не само колумбийски проблем. Тези практики са опръскване с химикали, по специално с глифозат,  териториите, където има найямного посеви с традиционно растение почитано от индианското население, кока. Втората се изразява в ектрадитирането на голям брой колумбийски граждани, повечето от тях шефове на паравоенните групировки, с цел да бъдат съдени в САЩ за наркотрафик. Така Колумбия се поставя сред страните в Латинска Америка, които не само се възползват от близките си връзки със САЩ, за да получи военна помощ, но и в очите на нейните съседи и на света загубва суверенитета си по отношение на упражняване на правосъдие и контрол над собствени си територии, фумигирани от американски самолети с глифозат забранен да се използва в самите Съединени Щати. 

Към тези обвинения, за отстъпване от националните интереси на държавата, се прибавят и още две, които довеждат до критично влошаване на отношенията на Колумбия с нейните преки най-близки съседи, Еквадор и Венецуела. На  1 март 2008 колумбийски военни сили, благодарение на информация получена от сателитни снимки, предоставени от военното командване на САЩ, откриват лагер на ФАРК на еквадорска територи. Без да се съобразят със суверенитета на съседната държава, бомбардират, докато  унищожат докрай лагера. Операцията, наречена “Феникс“ е пълен успех за Колумбия, защото загива едни от най-важните ръководители на ФАРК. Страната обаче се оказва въвлечена в остър конфликт с Еквадор и се стига до прекъсване на дипломатическите връзки между двете държави. Освен това в бомбардировките загиват чуждестранни граждани, но правителството обявява, че те са наркотерористи и трябва да бъдат преследвани, където и да са.

През 2009 година президентът Урибе предоставя седем колумбийски военни бази за ползване от страна на военните сили на САЩ. С този акт отношенията между Колумбия и Венецуела стигат до най-критичната си точка. Президентът Уго Чавес издига инициативата  латиноамериканските държави да отхвърлят всякакво каквото вмешателство на САЩ в региона и подчертава, че той самият се чувства заплашен – може да бъде шпиониран чрез тези бази, така близко до границата. Двете държави, Венецуела и Колумбия се оказват на път да стигнат до военен сблъсък -  до сега те  се смятат за братски държави заради  общото си минало и население.

Въпреки че Колумбия, по време на управлението на Урибе, показва успех в борбата с т. нар. наркотерористи и голяма част от партизански групи са унищожени във военни действия, на практика нито наркотрафикът намалява, нито т. нар. тероризмът е унищожен. Напротив, оказва се, че САЩ се е компрометирал с един президент, който все повече става неудобен поради авторитарното си управление.

Новото президентство на Барак Обама през 2009 година определено вече не само не поддържа План “Колумбия“, който струва толкова много пари на САЩ, но не подписва и споразумението за преференции в търговията (Договор за Свободна Търговия - Tratado de Libre Comercio, TLC- Преди това САЩ са успели да подпишат същият договор с Мексико и Перу. Предложението за военни бази в Колумбия се оказва последният ход на американското правителство, за да постигне успех и да не се чувства въвлечено в един конфликт без да извлече някаква полза за политиката си в региона. Но в този момент смяната на президента Алваро Урибе с Мануел Сантос (2010) слага край на този план, а Висшият съд в Богота обявява за невалиден договора за Свободна търговия със САЩ, защото е предложен еднолично от предишния президент Урибе без да е гласуван от Конгреса в Богота.   

В края на 2009 и през 2010 година в колумбийското общество интелектуалци и хора от елита поставят под съмнение политиката на “погледни на север”. За добре познатия в Колумбия публицист Антонио Кабайеро, още през 2001 година нещата стоят много ясно: “Историята на света е показала, че северът винаги е бил във вреда на юга“, защото северът се стреми да е от полза само на себе си, а на юга той е донесал само беди. Колумбия е на юг. “Това географско и историческо проклятие се усложнява от факта, че колумбийската  управленческа класа е гледала винаги на север“ nе само е гледала, но и част от парите й са на север, казва Антонио Кабайеро. В тази остра критика публицистът не казва нищо, което да не e познато на  колумбийското общество. Въпросът е, че го казва преди десет години, преди управлението на Урибе и обвързването със САЩ. 

  

 Доктрина: Respice semilia (Погледни подобните). 

Отношения на Колумбия с  латиноамериканските държави.

Тази част от статията, отнасяща се до втората доктрина позната като  Respice semilia (погледни подобните), е далеч по-кратка. Причината не е, че има дисхармония в изложението на текста, а че именно тази доктрина е игнорирана и подтискана през разглеждания период - прехода към XXI век и първото десетилетия на новия век. За да стане възможно това диспропорционално разрастване на връзките със САЩ и те да бъдат привлечени от управляващата колумбийска върхушка в борбата срещу левите политически неформални групировки и срещу наркотрафика, колумбийската външна политика постигна изолирането на страната от почти всичко случващо се в Латинска Америка. Резултатът е, че в Латинска Америка, когато тези две доктрини се прилагат с крайност, няма как те да се срещнат и това води до перманентно противопоставяне.

Доктрината Respice semilia (погледни подобните) е създаена през края на шесдесетте години на миналия вел от тогавашния външен министър и после президент на Колумбия, Алфонсо Лопес Микелцин (1974 - 1978). Идеята е да се потърси промяна в традиционната проамерканска политика като се потърсят връзки с подобни на Колумбия страни. Характерно за външната политика на Колумбия (от края на XX век до идването на президента Сантос) е, че връзките със страните в региона имат определено второстепенно дори, третостепенно значение. Колумбия дори се отрече и пренебрегна своите най-важни съседи и икономически партньори, където експортира традиционно продуктите си – Венецуела и Еквадор. Но за ляво настроените кръгове в обществото, връзките с останалата Латинска Америка никога не са прекъсвани и много колумбийци живо се интересуват от успехите на латиноамериканската интеграция, която напредва именно през тези години.

Най-голямото постижение на латиноамериканските държави в последните години е регионалната  интеграция – съюз отворен към всички латиноамерикански държави. Досега икономическите обединения като  МЕРКОСУР, Андската Общност, Договор за сътрудничество на страните от района на Амазонка и др., обединяваха групи държави. Създаването на УНАСУР (Unión de Naciones Suramericanas, UNASUR, (Съюз на южноамериканските нации) е на 23 май 2008 година с подписването на ан Декрет за конституиране на този съюз. Негов пръв секретар става експрезидентът на Аржентина, Нестор Кишнер. Сред най-важните задачи на този съюз е да се възстановят влошените отношения между Колумбия и Венецуела през същата година. Двамата президенти, Урибе и Чавес са стимулирани именно от УНАСУР и Нестор Кишнер да прекратят нападките и да тръгнат по пътя на разбирателството.   Общият език - испански, става мост, креативно средство за постигане на разбирателството чрез дълги разговори на заседанията на УНАСУР, някои предавани директно по телевизиите в целия континент.

Важна крачка към развитието на УНАСУР е решението на страните основателки и членки на съюза да създадат Съвет за южноамериканска защита, който става органът за военно сътрудничество. Така външната политика на латиноамериканските държави за първи път достига до формулирането на общи принципи и интереси, които  се спазват от всички за да се гарантира сигурността на региона и никога повече да не се допуска външна интервенция и зависимост от чужди интереси, противоречащи на латиноамериканската общност. В този контекст проблемът за седемте военни бази в Колумбия нажежава докрай отношенията между колумбийското правителство на Алваро Урибе и останалите членки на съюза. Политиката на Алваро Урибе е защита на националните интереси на страната чрез отказ да се съобразява с интересите на латиноамериканските държави. Той пледира, че военните пази са свързани с вътрешната политика на страната и борбата с наркотероризма. До последния ден на своето управление Урибе залага на помощта, идваща от САЩ, смятайки, че това е важен коз, както за успеха на  войната срещу наркотероризма, така и за да може да управлява авторитарно и да се опита да остане на поста още няколко  мандата. Разбира се, причината да бъде критикувана Колумбия от страните членки на съюза е , че тя защитава интересите на САЩ в региона,  чрез тясното сближаване между  двете държави.

Идването на власт на Мануел Сантос е наистина нов момент в развитието на външната политика на Колумбия и на УНАСУР. Латиноамериканските държави в лицето на Аржентина, Бразилия и други, никога не са изключвали Колумбия от процеса на интегрирация със страните от континента. Президентът Урибе, макар и с неохота, участа в повечето срещи. Но именно Сантос, бившия министър по националната сигурност на Урибе, встъпвайки на власт през 2010 година изоставя още на следващия ден агресивната политика на своя предшественик. Веднага са възстановени дипломатическите връзки с Венецуела и Еквадор. Никой от колумбийското общество не протестира, защото годините на напрежение по време на управлението на Алваро Урибе са донесли нестабилност в страната, въпреки обратните твърдения.

През настоящата 2011 Колумбия поделя с Венецуела президентството на УНАСУР и доказва, че нейните интереси никога не са били да загърби общата съдба на латиноамериканския континент. Но вътрешният военен конфликт в страната все още стои без разрешение и участието на страните от региона в търсенето на такова разрешение не е изключено да се случи в бъдеще.

На 12 октомври 2011 Конгресът във Вашингтон е одобрил Договорът за свободнатърговия (Тratado de Libre Comercio) между Колумбия и САЩ. Тозидоговор не се подписваше от пет години най-вече заради съпротивата на америкаснкияконгрес, но това, че вече е одобрен от него доказва, че влиянието на САЩ няма да намалеев Колумбия. Обратното, този договор обвързва в една много тясна връзка дветестрани не само икономически, но и повече от това. Предложението и практикатана САЩ да сключва договори  за свободна търговияв Латинска Америка днес търпи много сериозна критика, защото се смята, че тезидоговори не бива да имат билатерален характер, тъй като така се облагодетелствапо-добре развитата страна (САЩ), която отваря пазар за своите стоки и по тозиначин спъва местните индустрии и селскостопански производители. САЩ е сключил такивадоговори само с Мексико, Чили, Перу и един с Централна Америка и Санто Доминго.

***

Френският журналист Игнасио Рамоне, доскорошен главен редактор на “Монд Дипломатик“ е един от най-задълбочените наблюдатели и анализатори на съдбата на латиноамериканския континент в наши дни. В статията му “Новата Южна Америка“ публикувана в българското издание от 4 април 2009 се казва, че спечелването на изборите в Салвадор от Маурисио Фунес, от Фронта за национално освобождение “Фарабундо Марти”, е едно индиректно послание за колумбийските революционни въоръжени сили. Но кога правителството на Колумбия, ръководителите на ФАРК и другите въоръжени групи ще сложат край на вътрешния конфликт в страната, ще спрат насилието и ще разрешат тежкия бежански проблем и в страната няма да се чувства този страх от войната, е много трудно да се каже. Може би когато истинския плурализъм в конгреса стане факт?! Въпреки, че Колумбия след Алваро Урибе вече не е Колумбия- протежето на САЩ , бъдещето все още не е ясно.

Статията на  Игансио Рамоне съдържа и нещо много по-важно от новината, че в Салвадор има ново ляво правителство. Това, с което Латинска Америка се отличава от Европа и останалата част на света, е добре формулирано от автора така: “... в Южна Америка бяха избрани с гласа на народа над 10 прогресивни президента с програми, който предвиждат мащабни социални преобразувания, по-справедливо разпределение на създаденото богатство и политическа интеграция на изключените и забравените досега слоеве на населението. Докато в останалия свят, и особено в Европа, левиците – отчуждени от народа и ангажирани с неолибералния модел, причинил настоящата криза, – изглеждат изтощени и лишени от идеи, в Южна Америка новите социалисти на ХХI век, стимулирани от енергията и силата на социалните движения, кипят от творчески тласък в политиката и в социалната област. Свидетели сме на едно възраждане, на едно истинско преобразяване на континента...“.

Това възраждане включва всички страни в континента, но разбира се, пътят на всяка една от тях е различен, защото въпреки че тези държави имат обща съдба, започнала в колониалното минало и преминала през класификацията „държави от Третия свят”, те притежават и свои специфични различия. Те превръщат Латинска Америка в пъстроцветно място, доказващо, че не само Европа и Северна Америка могат да бъдат  пример за развитието на човечеството. Пътят на Колумбия не е лесен, но по-никакъв начин не е изолиран от процесите на континента. Сега малко повече от вчера.

·        Bagley, Bruce Michael, “Narcotráfico, violencia política y política exterior de estados unidos hacia Colombia en los noventa” en la revista Colombia Internacional, Mayo - Diciembre de 2000, Bogotá, Pp. 5 – 38.

·        Caballero, Antonio (Кабайеро, Антонио), “Respice Polum” en Revista SEMANA, 4 de junio 2001, Bogotá. http://www.semana.com/opinion/respice-polum/17673-3.aspx

·        Carbajal, Leonardo, “Neointegración, neoliberalismo y política exterior colombiana” en Colombia Internacional, Número 22, abr - jun 2003, Bogotá, pp. 3 -11.

·        Colombia y su política exterior en el siglo XXI.  Ardila, Martha; Cardona, Diego; Ramírez, Socorro (edit.), Friedrich Ebert Stiftung en Colombia, FESCOL, Fondo Editorial CEREC, Bogotá, 2005.

·        Ramírez, Socorro, “El giro de la política exterior colombiana” en Revista Nueva Sociedad Revista No 231, enero-febrero de 2011, Bogotá.

·        Tickner, Arlene (Тикнер Арлин), “Intervención por invitación: claves de la política exterior colombiana y de sus debilidades principales“en Revista Colombia Internacional, Número 65, ene -  jun 2007, Bogotá, pp. 90 -120.

·        Vargas Velásquez, Alejo, “La política exterior colombiana y UNASUR” en Diario universal, marzo 16, 2011. En http://www.diariouniversal.net/2011/03/16/la-politica-exterior-colombiana-y-unasur/.

·        Рамоне, Игнасио, “Новата Южна Америка” в Монд Дипломатик (на български), 4 април, 2009.  http://bg.mondediplo.com/article385.html .      

---

[1] В интервю направено с бразилския президент Дилма Русеф от българската журналистка Кадринка Кадинова се споменава, че Бразили е “готова да поеме отговорностите си като член на един реформиран Съвет“ за сигурност на ООН. Списание ТЕМА, 10 – 16 октомври 2011, Брой 40 (518), Година XI, София, стр. 42.